Петък, 07 Декември 2012 22:57

Какво ми се случи на медитацията на Никола Стоянчев (30.10.2012)

Написана от
Преживяванията на индиго по време на лечебна медитация

Бях дошъл с намерението да помогна на един свой приятел от форума indigota.com, който наскоро претърпя тежка операция от тумор на реброто с неизяснен афинитет (доброкачествен или, не дай, Боже, злокачествен). последствията от операцията бяха повече от тежки, както той ги описва - отстранено ребро, както и горене с лазер на микроразсейки в околните меки тъкани.

Изхождайки от това, аз дойдох повече от уплашен - идеше ми да умра от ужас. Треперех, сякаш няма да помогна на приятел, а ще ме колят или разстрелват. За десет минути изпих две кафета за морална подкрепа и като седнахме, около минута след началото на медитацията в 19:03, усетих парене, рязане и щипане в областта на гърдите. Замириса ми, сякаш някой е повърнал на фонтан след пиянска оргия. И така около седем-осем минути. Изведнъж чух един характерен звук като от разхерметизиране на кинескоп и всичко утихна, усещанията изчезнаха и замириса на нещо като пържени картофи (много странна миризма... ?!?).

След малко обаче се случи нещо, което ме стъписа - изведнъж се усетих лек като сапунен мехур, започнах да усещам как политам нагоре, виждам центъра на Галя и Иво като на сателитна снимка, после целия град, усетих вятъра в тропопаузата, после сковаващия студ на стратосферата и изведнъж топлинните дразнители се самоизключиха от мрежата.

Като се издигнах на такава височина над Земята, от която нашата планета се виждаше с размерите на тенис-топка, аз усетих леко подръпване по посока на Слънцето. Обърнах се и изведнъж нещо ме завлачи с такава сила, щото звездите се превърнаха в линийки, а Слънцето мина сякаш на педя от лицето ми, опърли ми лицето и се завъртях рязко като на каруселка наопаки към Космоса. Тогава полека-лека позабавих ход и въпреки, че идвах с бясна скорост към първата спирка от пътешествието си, виждах ясно кратерите на приближаващия се Меркурий.

Меркурий

Като се намерих на Меркурий, ме ливна ослепителна като от онези прожектори, които монтират над дискотеките и кината, слънчева светлина. Слънцето беше на половината небосклон, който гледаше към него. Виждаше се всичко - протуберанси, петна, зърна... Обаче не изпитах влечение да гледам как Слънцето бълва протуберанси.

Обърнах внимание на усета си на Меркурий. Тъй като гравитацията там е ~40% от земната, аз бях лек като перце - със същото тегло на Земята и най-лекия бриз би ме отвял като лист хартия надалеко. (аз тежа 52 kg., следователно на Меркурий съм тежал ~21 kg.) След като се усетих толкова лек, подскочих няколко пъти насам-натам да видя колко високо мога да стигна с подскоци. Успях да скоча около метър и половина нагоре.

Тогава изведнъж всичко започна да си сменя цвета от монотонното сивкавожълто към една палитра от цветове и краски, които човек трудно може да забрави, види ли ги веднъж. След това чух един весел смях и аплодисменти.

Обърнах се посока на звука и видях своите най-добри приятели, които дефакто са ми като семейство - с тях сме като братчета. Най-голямото момче от всички, Недим му е името, ми каза:

- Много хубаво скачаш! Браво! - и се усмихна.

- Еее, стига са - рекох аз. - Това беше детинска реакция.

- Айде, няма детинско тука, на Меркурий. Тук е нашият роден дом. Аз, ти и Марк сме родени и сме започнали някои много важни опитности и изследвания на Творението от този малък квартал на всепланетния град на Меркурий - отвърна ми Недим.

- Айде сега, филмите - рекох аз.

- Ама ти май забравяш колко си добър и позитивен - рече ми Недим. - Поканих някои меркурианци от съседните кварталчета да те поздравят за това, че ти, въпреки, че умираш от ужас, видиш ли кръв и вътрешности, та чак бягаш от месарницата презглава, щом видиш телешко шкембе на витрината, ти се престраши да дойдеш и да помогнеш за лечението на онова момче от форума, за което ми беше разказал, когато се срещнахме на живо за последно. Ти постъпи смело. Браво! Видя ли защо те обичам? Ти си много благородна душа, въпреки че се криеш. Освен това си много великодушен и състрадателен при определени условия -  с мене безброй пъти си се проявявал в тази светлина. Браво още веднъж от мене!

Изведнъж се чуха изключително бурни овации и едно гръмовито "УРРААААА!", сякаш войници атакуват някоя кота на нож, разнесоха се радостни свирукания и загърмя "Одата на радостта" - дар от меркурианците към нашата цивилизация в знак на почит на гения на Бетховен и Шилер.

След това иначе синьото, както на Земята, небе на Меркурий, се изпълни от един възрозов облак, който ме обви и ме изпълни. (В измерението, на което живее Меркурианската цивилизация - пето, на самия Меркурий, температурата на цялата планета е постоянна. Там е по-хладно, отколкото по нашите земи лете, но по-топло, отколкото по нас зиме. Все едно си на Рилските езера по време на Голямата Паневритмия или малко преди това - и това през цялата година).

Паневритмия

Хладината, която ми направи впечатление, след като се пържих яко на камъните в трето измерение, се промени на мека и галеща топлина и признателност. Тогава Недим ми каза тихо:

- Браво, братчето ми! Ти показа меркурианско благородство!

След това отидохме на една малка открита полянка и цялата група полетяхме право към Слънцето.

С една елегантна парабола се приземихме на Венера.

Венера

Там времето беше наистина кошмар. Аз преди сеанса точно цял ден се оплаквах, че цял ден вали, ама там наистина беше противно - температурата беше 500 градуса по Целзий - като в пещ за керемиди, а от мъртвожълтите купестодъждовни облаци над нас се сипеше дъжд от сярна киселина, смесена с вятър, който носеше една противна тютюневокафява на цвят изключително ситна пепел, която при тази скорост на вятъра можеше да полира и най-ръждивата железария на 10 парсека околовръст. Най-просто казано - бяхме в трето измерение на Венера, попаднали в буря - нещо обичайно за планетата. Тук, за разлика от Меркурий, се усещах почти колкото на Земята тежък (Гравитацията на Венера е ~90% от земната. Значи съм тежал ~47 kg.). Този път не ми беше до подскоци. Огледах се нагоре. Сярната киселина не ме досягаше, но с доста труд намерих слънцето, защото мощните светкавици, които гърмяха като да падаха авиобомби на главата ми, така осветяваха зловещия жълтяст пейзаж, че всичко изглеждаше сякаш си попаднал в Геената Огнена. Освен това беше и доста задушно. Изведнъж се отвори някаква врата и едно от момчетата - Тони, ни повика:

- Хайде, на нас отварят!

Последвахме го и се озовахме на една много красива ливада, която като че ли се намираше в края на вилна зона или нещо подобно.

Попитах Тони:

- На правилното место ли сме?

- Да. Нима не помниш селищната организация на Венера?

Тогава ме жулна нещо и си я спомних. (На двата главни континента на планетата, наречени от земните учени Ищар и Афродита, имаше по един огромен град с размерите на Токио и Москва на едно място. Всичко друго бяха отделни вилни зонички, разделени от области с ниви, градини, паркове и зони за отдих и почивка, както и открити поля и гъсти гори. Всичко много напомняше на района около селата над Варна, пръснати по Франгенското Плато.). На Венера явно бяха любители на природните хубости, а и там, където бяхме, имаше невероятна панорама към връх Максуел, който някъде там, в далекото, се синееше. Тук, на Венера, небето беше бебешко розово (вече ми стана ясно защо някои от земните Просветени по рисунките са със син кристал на Третото око, а тези от Венера са с нежнорозов такъв...) и ми се стори някак си непривично, но след малко спрях да му обръщам внимание, защото видях, че на хълма, който от едната страна ограждаше поляната, и на чийто край, насочен към Максуел, се намираше една китна вилна зона, подобна на Добрева Чешма като девственост и спокойствие, се разполагаха венерианци. Тъй като Тони беше с типичната структура на венерианец, то те приличаха на него - малко по-ниски от земляните и едни пухкавелчовци - да ти се прииска да ги прегръщаш така, както малкото дете си гушка вечер преди сън плюшената играчка до следващото пришествие, дето се казва.

Разполагаха се на едни много интересни столчета, които изникваха от склона на баира като гъби. Тук не можах да се сдържа и смънках:

- Стига ве!

- Какво? - попита Недим. - Столчетата ли?

- Да... - рекох аз. - Отвикнал съм на подобни зрелища. Един обикновен човек ще бръмне тука, защото няма да може да се удържи да не се шашка от тукашната реалност и ще го застигне белята в най-прекия смисъл...

- А, недей мисли! - рече ми Марк. - Тук идват много малко земляни. Пропусквателния режим е много строг заради неосъзнатостта на много хора от Земята.

- Е, те точно затова тук е като в Библейския рай! - възкликнах аз.

- Ами! - рече Тони. - Тук Е Библейския Рай. Просто тези, които са го описали за нас, са описали Венера и нейната реалия. Тук всички са много добри и затова тука идват хора, чисти като детска сълза. Иначе е немислимо просто да се живее тука, ако дойде някой като онези дембели от твоя квартал. Те ще отровят и съсипят Венера. А тя е важен пункт в програмата с експеримента Земя. Без нея всичко ще се сгромоляса като кула от варели.

Подухна лек ветрец. Колкото и да е странно за вас, читатели, на първите редици като от нищото се появи един човек с бяла брада, който заради замайването от свръхскоростното летене из Космоса, на примависта не можах да позная. Ама като видях кроткия му поглед, сините му очи, благата му усмивка и като каза с кадифения си глас "Добре заварили, чеда!", се сащисах. Това беше... Петър Дънов.

Тогава сефте ми напряха сълзи през сеанса. Скоро ми спряха, защото той седна и аз се поуспокоих.

Тони ми положи ръка на рамото. обърнах се и той ми посочи с глава към един светещ правоъгълник върху деликатната трева и каза:

- Време е!

Отидохме на правоъгълника и изведнъж под нас се материализира нещо като малка естрада в стила ар-нуво. Аз доста се зарадвах и Тони ми обясни:

- Ар-нуво е дар на Венера към нейната по-изостанала в Любовта посестрима - Земята, за да се възпита у хората естетика на ново равнище. Толкова весело беше, когато този стил запътува към Земята и главите на младите дейци на изкуството. И аз в тогавашното си въплъщение на Земята гледах с възторг на този Дар Небесен за Земята, нищо че не бях първа младост...

Тони щракна с пръсти и заговори. Въпреки, че нямаше уредба никъде, се чуваше ясно и отчетливо какво казва:

- Нека покажем на нашия събрат колко сме щастливи от днешната му постъпка!

Точно тогава пред мене се появи една огромна вихрушка. Аз обаче не се уплаших, а се изненадах. След малко попаднах в окото й и тогава в мене влезе един лъч светлина. Усетих един ураган в мене, който вече наистина ме разрева жестоко. Сълзите ми текнаха като от кранче!

Тогава чух шепота на Недим:

- Учителя ми каза, че те хвали задето си проявил венерианско милосърдие и състрадание. Аз съм на едно мнение с него. Недей да плачеш, нищо лошо не си сторил!

- Ама... - захецнах аз. - Ама аз го раздигнах от Алфеола до тези затънтени квадранти... Що за чудо?

- Ти нали си чел за Крион? - чух кадифен глас над мене. Надигнах глава - беше Учителя. - Ех, този дечко... Добронамерен е, но не му е дошло време да е Учител за всички народи, има що да учи, докле го докара да е Учител като мене... Но има една приказка негова, която е много на место за тука и за сега - не мисли като човек! Мисли съвършено! Не се оковавай във веригите на земното! Това ще те закопае. Аз си имам оправията, дори, кога идвам на гости около Райчо - така се казва тази звезда - много харно правите, че още го пазите това име - то е с много висока вибрация. Инак умирате мърцина! И помни - пази "Ъ"-то, сложи си на таблата на леглото едно кръстато "ъ" и на вратата един "ят" - те са най-важните букви. По-големи от тях НЯ-МА! С Бога и със Здраве! Вие сте чудесни!

След това естрадата така, както се появи, се стопи като мартенски сняг. С момчетата застанахме на една равна площ. Клекнахме и скочихме. Полетяхме към космическия мраз, като че ли на запад, ако се придържаме към земните ориентири. С невероятна скорост се понесохме към Юпитер. Това вече взе да ми идва много, особено след като влязохме в трето измерение под червено-оранжевите облаци от всякакви отрови, които вилнееха на екватора на газовия гигант. Вятъра беше бетер този от Венера, но беше страхотно студен. Едно от другите ми приятелчета, с което сега нямаме особено активни контакти - Чочко, ми каза:

- Пак, че случихме да не минем край Марс! Там е това, което в Библията се нарича Ад. Марсианците са като онези наши цигани, които крадат по селата каквото им падне и бият старите хора за по пет лева - постоянно ни правят проблеми. Още повече, че там има същества от Алфа-Дракон и Дзета, които са такива манипулатори и експлоататори, че с милениуми не можем да се оправим с тях... Мене ми е мъчно за Юпитер, но реших, че трябва да дойда при вас, за да ви помагам. Иначе какво ще правите, идея си нямам, все пак, трябва малко разнообразен опит!

Юпитер

След като Чочо се изказа, аз погледнах към небето на Юпитер. То имаше ръждив цвят и тук-там се виждаха по-тъмновати ивици облаци, от които излизаха светкавици, дълги по няколкостотин километра, което за мащабите на Юпитер не беше кой знае какво. Някъде там, сред всичките светкавици, видях едно петно мъждееща светлина, което като че ли спринтираше по небето. Сетих се, че Юпитер в екватора си се върти за малко по-малко от 10 часа и разбрах, че съм намерил Слънцето. Колко малко изглеждаше то сега! Видимият му диск беше с двойно по-малък диаметър от този, който беше на Земята. И това, в комбинация с бученето на вятъра, който би разкъсал всяко нещо, създадено на Земята, за секунди, както и дъжда от амоняк, метан и въглероден диоксид, който хапеше като със зъби от студ, правеха картинката наоколо кошмарна. Зачудих се за момент:

- Абе това ли му е хубавото на този Юпитер... Май за нещо повече от чадър срещу кайперови, Оортови и други външни боклуци не я бива тая тепавица!

- Абе и ти... - рече Чочо. - Да видиш какъв кеф е на седмо измерение - няма да искаш да се върнеш в трето! Аз едвам се престраших да дойда с вас, след като вие поехте към трето. Ех, колко жалко, че ви е тъй къса паметта на всичките, особено на тебе!

Изведнъж спряхме със забивката към центъра на планетата. Вече беше порядъчно горещо. Бяхме кацнали на около 22'000 километра под най-горните облаци - на повърхността на океана от метализиран водород, който кипеше, а при доближаване на нещо, излъчващо енергия, образуваше пипалца и пускаше нещо като плаващи из сгъстената атмосфера парчета с консистенцията на пача желенца.

Под нас водорода вреше и с неговия възсивкав цвят приличаше на разтопен цинк или калай. Това като че ли живо желе от водород пареше ужасно - температурата му беше от порядъка на 7'000 градуса. Чочо тогава запя нещо и Тони се присъедини. Скоро всички пеехме и пред нас се появи една сфера от светлина. С вида си тя ни канеше да влезем.

Аз се опитах да тръгна, но ми беше невероятно трудно. (При гравитация на Юпитер 253% от земната, аз тежах повече от 130 килограма, а с моите мускули и хилава структура ходенето и даже правото стоене бяха невъзможна мисия, та бях се излегнал по хълбок върху водорода, който вече ме караше почти да рева от болка). След помощ от другите момчета, стигнахме до сферата. Изведнъж светлината изчезна и се появи зеленото небе на Юпитер. После особената синкава трева и всичко останало. На Юпитер всичко беше като планетата на Падме от "Междузвездни войни" - свят с технологии, съжителстващи мирно с природата. Изглеждаше Странно, но в далечината се виждаха някакви кораби, които отиваха кой знае къде, а покрай нас, само на броени километри от този голям космодрум, имаше полянка с трева и гора в единия край, а в другия - малко езеро с остров.

Събраха се юпитерианци. Единият от тях позна Чочо и викна:

- Ето, дойдоха! Откога ви чакамееее!

Започнаха едни прегръдки и целувки. После Чочо рече:

- Дойдох да ви похваля Борис, който днес дойде на лечение за свой приятел. Да му покажем колко сме горди с него!

Юпитерианците ме понесоха на ръце и след това дойдоха няколко юпитериански деца-жреци. Попитах Чочо:

- Какво ще правите с мене?

- Ще те възнаградим, задето прояви юпитерианско великодушие!

Децата очертаха пентаграм и с двете си ръце насочиха по един розов кристал в различни посоки. Около мене се оформи един лъч от розова светлина и чух някой, не знам кой да ми казва:

- Затвори си очите, за да си получиш наградата!

Послушах гласа и получих една сърдечна и топла прегръдка, топла като майчина ласка, нежна като към пеленаче все едно... Усетих една целувка и изведнъж с момчетата се озовахме на една площадка. Появи се един таймер и след известно обратно броене, ние се изстреляхме със скорост, на която и най-заклетия фен на научната фантастика би завидял, в западна посока по Юпитериански.

Нептун

Предвид гигантското разстояние и подобаващата му скорост, Нептун, накъдето пътувахме, толкова внезапно се появи, че чак се стреснах. Недим каза:

- Ей сега ще влезем в Нептун. Търпение!

След малко наистина се намирахме на повърхността на гиганта. Около нас виеше свръхзвуков вятър, който шибаше безмилостно с 2600 kmph. Слънцето от бурите с превалявания от азот и хелий-3 се виждаше така, както се виждат отделните светлинки на чобанските колиби в Балкана зиме - едва-едва се отличаваше, особено като се има предвид какви страховити светкавици трещяха навсякъде. Океанът от метализиран водород тук беше още по-жарък и зъл, защото неизвестно как, планетата се самоусилваше в магнитната си индукция и Нептун постоянно се подгряваше от само себе си - почти каноничен случай на мечтаното от средновековните учени и магьосници Перпетуум Мобиле - само да се захранва от съвсем нищото.

Този път Недим плесна три пъти с ръце и ние започнахме да се удължаваме като спагети. Усетих незначително натежаване - гравитацията беше 115% от земната и тежах при това положение около 60 килограма. Тук ми беше много леко да ходя. Изведнъж се озовахме в един свят, където всичко беше дрезгаво като на разсъмване. Точно тогава се появиха нептунианците - същите дългушковци, каквито бяхме ние - само че с едни гигантски очи като на котки, но с човешки зеници. Приветствията валяха като порой. Точно тогава Недим каза:

- Здравейте, компания! Аплодисменти за нашия приятел, проявил нептунианска самоотверженост!

Аплодираха ме и тогава едно нептунско дете, което въпреки очебийните си разлики със земляните, беше прелестно на вид, дойде и ме прегърна и каза:

- Аз съм един от мъдреците, които ръководят тази планета. Бъди благословен и нека Бог е с тебе! Ти си истински достоен, благороден, пожертвователен, съчувствен и състрадателен човек. Остани Човек навеки! С Бога напред!

Последваха бурни овации и тогава аз в аурата си видях нещо, което не бях виждал никога по-рано - розово петно в Сърдечна чакра. Тогава се разплаках и изведнъж, за мое най-голямо учудване, се озовах някъде много надалеко, сам със себе си. Седях на нещо метално. Погледнах какво е то - беше единия "Вояджър", предаващ самоотвержено данни към Земята години и години, след като напусна познатата ни Слънчева система. Погледнах към Слънцето. Пак се разплаках и се рекох:

- Хайде, време е да се върна у дома!

Връщането ми беше доста грубо, тъй като се бях издигнал на едно доста фино ниво, а внезапно се забих пак в тази плътност. Получи се все едно си си натъртил аурата.

Но излязох тихо от залата, за да остана сам със себе си още малко. Определено имах нужда от усамотение.

Последно променена в Неделя, 17 Февруари 2013 16:31